СИМЕОН I Велики (864-27.V.927)
Български княз (893-917) и цар (917-927), син на княз Борис I (852-
889). Получил блестящо за онова време образование в Магнаурската
школа в Цариград. Наречен "полугрък", "цар книголюбец" и "нов
Птолемей" от съвременниците си заради голямото му елино-
византийско образование. Замонашил се още в Цариград. След
завръщането си в България (886) бил подготвян от баща си за глава на
българската църква, но вместо това става български княз. Веднага
след възкачването му на престола отношенията с Византия се
изострили поради факта, че византийският император Лъв VI
Философ преместил тържището на български стоки от Цариград в
Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите
на местните византийски власти, и след отказа на Византия за
промяна на тази наредба С. I навлязъл в Източна Тракия и разбил
византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие
той водил 4 войни с Византия, предизвикани от нея. През 913 обаче
С. I сам се явил пред стените на Цариград. Византия се принудила да
признае на С. I титлата цар на българите, но през 914 го анулирала.
Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и
превзели Одрин. На 20 август 917 в Ахелойската битка византийската
войска била об-кръжена и избита. През 918 се провъзгласил за
император на ромеите, а българският архиепископ бил провъзгласен
за патриарх. През 921 една българска армия достигнала до
Дарданелите, за-владяла Галиполския полуостров и се опитала да
премине на малоазийския бряг. През 923 цар С. I отново се явил пред
стените на Цариград. Византия поискала да започнат преговори за
мир. Такъв не бил сключен, но българите снели обсадата. След това
се насочил към Сърбия (924), която била превърната в българска
провинция. Започнал нови приготовления за война с Византия, но
починал от сърдечен удар.
По време на царуването на С. I България достигнала своето най-
голямо политическо, военно и културно могъщество: тя опирала на 3
морета - Черно, Бяло и Адриатическо; С. I имал титла и положение,
равностойни на византийския василевс. Той бил вторият владетел
след Карл Велики, който придобил титла, равнозначна на тази на
византийския император; българската църква си извоювала
автокефалност; България се превърнала в духовен център на
славянския свят; втората българска столица - Велики Преслав,
станала един от основните културни центрове на Югоизточна Европа
и град, който по великолепие съперничел на Цариград.
От други източници:
Изследванията показват, че първата война водена от княз Симеон с
Византия, е от 894 г., но локализацията на сражението, в което
българите побеждават ромейските войски, е някъде в тема
Македония, без да се посочва конкретно Адрианопол. В отговор
император Лъв VI влиза в съюзни отношения с маджарите, които
нахлуват в българските земи и на територията на дн. Добруджа
разбиват изпратената срещу тях войска на княз Симеон. Князът и
болярите му са принудени да се оттеглят в крепостта Дръстър и да
започнат преговори за мир. По време на преговорите с Лъв
Хиросфакт българският владетел успява да слючи съюз с печенезите
и съвместно с тях да нанесе разгромно поражение на маджарите,
принудило ги да се оттеглят в Панония. След като укрепва тила си,
княз Симеон насочва войските си на юг и през 896 г. нанася тежко
поражение на ромеите при Булгарофигон. Византийският император
е принуден да подпише мирен договор, с който се възстановява
статуквото отпреди 894 г. От 894 до 913 г. отношенията между двете
държави са мирни и сведенията за конфликти и стълкновения са
редки. Вероятно в този период българите трайно овладяват земите на
днешна Западна Македония и Албания. През 904 г. арабите, водени
от Лъв Триполитански, завладяват и опустошават Солун. От това се
възползва и княз Симеон и макар войските му да не завладяват
Солун, българо-византийската граница е изместена на 20 км северно
от Солун, за което свидетелства пограничният камък от с. Наръш с
надпис: "В година от създаването на света 6412, индикт 7 (904).
Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от Бога
княз на българите, при Теодор оглу таркана и при комит Дриста."
Войната започнала 913 г. е предизвикана от пренебрежителното
отношение на съимператора Александър (поел властта поради
малолетието на император Константин VII) спрямо българското
пратеничество. През 913 г. чрез кавхан Петър българският владетел
изказва желанието си да бъде увенчан от патриарх – регента Николай
Мистик с титула василевс (равностойна на българската цясър). На
срещата между двамата във Влахеринския дворец патриархът поставя
на главата на княз Симеон своя епирептарий наместо царска корона.
Изследванията показват, че княз Симеон не е бил провъзгласен за
"цар на българите" през 913 г. и в този смисъл императрица Зоя не би
могла да отмени през 914 г. нещо, което не се е състояло. През 914-
915 г. българските войски водят сражения едновременно в
Югоизточна Тракия около Адрианопол, в Драчка област и в
Солунската тема, като вероятно Адрианопол сам отваря врати пред
българския владетел. Явно българите не успяват да задържат града,
защото през 923 г. той отново е обект на военни действия от страна
на цар Симеон. След поражението при Ахелой и последвалото го
второ поражение при Катасирти патриарх Николай Мистик апелира
за спиране на войната и подписване на достоен мир.
Междувременно византийската дипломация успява да раздвижи
сърбите в тила на княз Симеон. Симеон изпраща срещу сърбите
войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас, които залавят
сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел
Бранович. През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и
Егейските острови. Вероятно в контекста на тези събития трябва да се
постави свикването на църковно-народен събор, на който
българският архиепископ е провъзгласен за патриарх и като такъв
коронова княз Симеон за цар на българите. През 921 г. българите
поставят на сръбския престол княз Захарий Прибиславич, който
обаче влиза в съюзни отношения с Византия и разбива изпратената
срещу него българска войска начело с Теодор Сигрица и Мармаис.
През 924 г. българска войска, предвождана от кан, миник и ичиргу
боил, налага българската власт в Рашка. Преговорите водени между
цар Симеон и византийския император Роман Лакапин на срещата
им на 9 септември 923 г. до Космидион, не постигат някакъв
резултат. Непосредствено след тях българите организират поход
срещу Рашка, а през 925 (или 926) и поход срещу Хърватия, където
българската войска, командвана от алабагатур претърпява пълно
поражение. Вероятно към този период се отнасят и сведенията за
контакти на цар Симеон с Римската курия и пристигането на епископ
Маделберт и Йоан, дук на Кума, в България.
