ПЕТЪР I (неизв.-30.I.970)
Цар (927- 970), втори син на цар Симеон I (893-927). Заел престола
след смъртта на баща си, тъй като неговият по-голям брат Михаил бил
лишен от него по неизвестни причини и бил подстриган за монах.
Поради склонността на новия български владетел към занимания с
църковни въпроси управлението на страната минало фактически в
ръцете на неговия вуйчо, болярина Георги Сурсувул. Още през 927
бил сключен мирен договор с Византия, по силата на който България
се отказвала от териториалните придобивки, постигнати от цар
Симеон I след 913. В замяна на това тя получавала само една малка
част от Тракия. Договорът предвиждал и взаимна размяна на
пленници между двете държави. Византия на свой ред се задължавала
да плаща и в бъдеще ежегодния данък, наложен и от мирния договор
в 896. Тя признала на П. I титлата "цар на българите", а на българския
църковен глава - "патриарх". Като гаранция за бъдещите мирни
отношения между двете държави П. I се оженил за внучката на
византийския император Роман Лакапин. Политическият курс на П. I
и неговия вуйчо спрямо Византия предизвикали острото недоволство
на част от българското болярство, което през 928 и 930 подготвило
два заговора за неговото сваляне от престола. Вътрешните
междуособици били използвани от сърбите (покорени от цар Симеон
I през 924) и през 931 те вдигнали въстание. С подкрепата на
Византия се обособили като отделна самостоятелна държава, която
приела върховенството на Цариград. Не много след въстанието на
сърбите последвали нахлувания от страна на маджарите (934), които
навлезли не само в Северна България, но успели да проникнат и на
юг, в Тракия. Техните набези се повторили през 943, 951, 960 и 968.
П. I направил опит да се сближи с германския император Отон I и
заедно с него да парира нахлуването на маджарите, но не постигнал
успех. Той не сполучил да привлече в своята борба против тях и
Византия. В резултат на това бил принуден да се примири с
откъсването на значителни територии от българската държава,
разположени отвъд р. Дунав и особено в Трансилвания, включително
богатите залежи на сол. От този момент северната граница на
България се установила по р. Дунав. Нарасналото народно
недоволство от политиката на П. I се изразило
От други източници:
Съвременната българска наука не приема подчертано негативното
разглеждане на управлението на цар Петър I. Изворите ясно показват,
че мирният договор от 927 г. е сключен по инициатива на
Византийската империя, но вследствие от българска дипломатическа
офанзива, след като през лятото на 927 г. в Източна Тракия за пореден
път българите опустошават редица селища и крепости.
Изследователите изтъкват, че причината цар Петър I да приеме
предложенията на Роман I Лакапин се корени не в страха от ответен
удар, а в глада, върлуващ в България, природните неблагополучия и
опасността от нахлувания от страна на маджари, хървати и ромеи.
Същевременно политиката, водена от цар Петър I, има подкрепата на
преславския елит: кавкан Георги Сурсувул, ичиргу-боила Мостич,
калу-таркан Симеон, сампсис Симеон и други. Сватбата на
византийска принцеса с чужд владетел е прецедент във
византийската история до момента. В тогавашния християнски свят
няма аналог признаването на българския църковен глава за патриарх
извън т.нар. пентархия. Отстъпените в полза на Византия земи пък са
част от т.нар. военновременна зона и тяхното задържане би
представлявало трудност за българската държава. Неприемливо е и
твърдението, че кавкан Георги Сурсувул поема властта в държавата
поради незаинтересоваността на Петър I. В действителност към
момента на своето възцаряване Петър I е все още твърде млад (ако не
и непълнолетен), което налага необходимостта от настойник. По
отношение на бунтовете на братята на цар Петър I съществува тезата,
че Петър е третият и най-малък син на цар Симеон. В този смисъл и
Михаил (преди заточаването му в манастир), и Иван са носели
титлата канартикин преди Петър. Вероятно мирният договор е
поводът за опитите за преврат през 928 и 930 г., докато причините,
които го пораждат, се крият в нерешените проблеми около
престолонаследието. След неуспеха на преврата Иван е отведен в
Константинопол и се жени за знатна арменка, и то вероятно по молба
на цар Петър I. Все повече привърженици има и тезата, че българите
разрешават на маджарите свободно да се придвижват към
Византийската империя в периода 934-963 г. Единственото
засвидетелствано маджарско нападение над българските земи е от
963-966 г. Но не може да става и дума за някакъв траен българо-
маджарски съюз в посочения период. Съюзен договор двете страни
сключват едва 965/966 г., след безрезултатни опити на българския
владетел за съгласувана с императора на Свещената Римска империя
Отон I Велики политика спрямо маджарите. Данните за средата на X
в. не позволяват да се приеме твърдението, че България е загубила
територии за сметка на маджарско разширение. В рамките на
традиционно добрите връзки продължават да се развиват и
отношенията с печенезите. Единственото засвидетелствано
печенежко нападение над българските територии е упоменато в
"Повесть временых лет" и се датира 943 г. През зимата на 966-967 г.
избухва конфликт между Византия и България. Съвременните
тълкувания на изгонването на българските пратеници от
императорския двор изказват тезата, че става дума за съзнателно
търсен от цар Петър дипломатически демарш, чиято цел била да се
изтъкне пред Никифор ІІ Фока, че без благосклонния български
неутралитет византийските успехи на изток биха били трудно
осъществими. Резкият отговор на василевса кара цар Петър I да
отвори "коридора" за маджарски нахлувания на юг. В отговор
Никифор II Фока организира демонстративен поход в българските
земи (юни-юли 967) и изпраща писмо с искане българите да спрат
маджарските нахлувания. Отказът на българския цар е категоричен и
Никифор II Фока е принуден да се оттегли. При невъзможността да
сключи антибългарски съюз с печенезите или с маджарите,
византийската дипломация се насочва към водещия
експанзионистична политика млад киевски княз Светослав Игоревич
(964-972). Междувременно през юни 968 г. в Константинопол
присъства българска делегация, за чиято мисия може само да се гадае.
През август 968 г. войските на Светослав дебаркират в Дунавската
делта. Цар Петър I веднага изпраща българска войска, която да възпре
нашествието. По-голямата част от българската армия вероятно се е
намирала на юг в очакване на византийско нахлуване. Изпратените
срещу княз Светослав войски са разбити, а цар Петър I получава
апоплектичен удар и е принуден да се оттегли в манастир. На 30
януари 970 г. цар Петър I умира. Съвременните изследователи
отбелязват, че изтъкваната в силно негативен план религиозност на
цар Петър I не е прецедент за епохата и не би следвало да се приема
като белег на слабост и политическа незаинтересованост. Напротив,
грижата за вярата и за църквата е белег за качествата на един
държавник. В своята политика спрямо църковното земевладение цар
Петър I се придържа към даряване на земи на дребни и средни
манастири и на неразрастване на едрото манастирско земевладение.
Трябва да се отбележи, че ереси в българските земи има още преди
покръстването и разпространението на една ерес не е пряко следствие
от проблеми в държавата. Еретическа пропаганда в българските земи
има и по времето на княз Борис-Михаил и при управлението на цар
Симеон. Цар Петър I и Българската патриаршия започват борба с
новопоявилото се учение и търсят помощ от Константинополската
църква, но това не може да се тълкува като намеса на Византийската
империя във вътрешните дела на българската държава.
